Веселин СТОЯНОВ

 

 

ПОДИР СЕНКИТЕ НА СЪЛЗИТЕ

Мила Лора!

На твоята светла душа, устремен към тебе,

духът ми посвещава своите изповеди.

                                                          Пейо

 

С тия именно редове Поетът почва да реди последната си книга, а ние, затаили дъх, гледаме как самата му душа се превръща в един светъл облак.

Истината е, че никой не знае как да преглъща безутешните сълзи на живота. Сигурно е, че самите облаци, подир чиито сенки сме орисани да бродим и на сън и на яве, са само сълзи, безутешни сълзи на несбъднатите ни души.

Защото самият Живот е сянка в полето.

Но небето пак се изпълва със сенки на облаци и ние дирим с очи Божия знак, че тази любов ще дочака поне до следната нова луна, поне до последната призрачна есен. Самите ни очи се превръщат в пътници и водачи на тези печални кервани от “Облаци-пътници” рисувани от Иван Милев върху небе с цвят на канела.

Подир сенките на какво изтичат сълзите ни, по-горчиви  от отрова. Дали пък самата душа не плаче по собствената си съдба на пленница и, когато гледа облаците, мислено скита с тях по белия свят. Тогава самотното ни тяло става арена на битката между душата-скитница и кръвта, затворена в животоспасяващия лабиринт на артериите.

Очите ни по-добре от всички знаят колко е измамен светът на облачните сенки и все пак отронват тези лекомислени сълзи на пеперуда. Сигурно предвкусва душата ни, че щом провождаме мечтите с нетленните облаци, на нас ни остава само да прегазим последните преспи на живота си.

Но душата на човека е дете.

Нейните сълзи бързо спират и по мокрото още лице ще се усмихне усмивка. Тогава душата ни съвсем по детски ще легне между тревите, ще забоде безгрижно между зъбите бяла маргаритка и дълго, с възхищение ще гледа как облаците и махат с крило. И тогава душата ни, с торбичката и писаната тояжка на пастирче, ще тръгне подир сенките на целия свят. Ще се изкачи нашата душа по стълбата към небето и омаяна от ангелски хор, ще приседне като най-почетен гост на “Слънчовата женитба” и ще се радва, че всичко изглежда така, както го е нарисувал светлият Иван Милев.  

 

 

 

ПОДИР СЕНКИТЕ НА СЪЛЗИТЕ

Мила Лора!

На твоята светла душа, устремен към тебе,

духът ми посвещава своите изповеди.

                                                          Пейо

 

С тия именно редове Поетът почва да реди последната си книга, а ние, затаили дъх, гледаме как самата му душа се превръща в един светъл облак.

Истината е, че никой не знае как да преглъща безутешните сълзи на живота. Сигурно е, че самите облаци, подир чиито сенки сме орисани да бродим и на сън и на яве, са само сълзи, безутешни сълзи на несбъднатите ни души.

Защото самият Живот е сянка в полето.

Но небето пак се изпълва със сенки на облаци и ние дирим с очи Божия знак, че тази любов ще дочака поне до следната нова луна, поне до последната призрачна есен. Самите ни очи се превръщат в пътници и водачи на тези печални кервани от “Облаци-пътници” рисувани от Иван Милев върху небе с цвят на канела.

Подир сенките на какво изтичат сълзите ни, по-горчиви  от отрова. Дали пък самата душа не плаче по собствената си съдба на пленница и, когато гледа облаците, мислено скита с тях по белия свят. Тогава самотното ни тяло става арена на битката между душата-скитница и кръвта, затворена в животоспасяващия лабиринт на артериите.

Очите ни по-добре от всички знаят колко е измамен светът на облачните сенки и все пак отронват тези лекомислени сълзи на пеперуда. Сигурно предвкусва душата ни, че щом провождаме мечтите с нетленните облаци, на нас ни остава само да прегазим последните преспи на живота си.

Но душата на човека е дете.

Нейните сълзи бързо спират и по мокрото още лице ще се усмихне усмивка. Тогава душата ни съвсем по детски ще легне между тревите, ще забоде безгрижно между зъбите бяла маргаритка и дълго, с възхищение ще гледа как облаците и махат с крило. И тогава душата ни, с торбичката и писаната тояжка на пастирче, ще тръгне подир сенките на целия свят. Ще се изкачи нашата душа по стълбата към небето и омаяна от ангелски хор, ще приседне като най-почетен гост на “Слънчовата женитба” и ще се радва, че всичко изглежда така, както го е нарисувал светлият Иван Милев.