Веселин Стоянов

НАДЕЖДАТА Е НИМФА

Въобще аз съм убеден, че надеждите са като ония морски нимфи, които често изобразявали като девици с перки на риба и чиято прекрасна песен омайвала моряците и ги отвличала от трудния им път към къщи, за да ги пренесе неусетно в бездната на незнайното.

Така и надеждите, с които посрещаме утрото са точно такива нимфи, които изплуват като светли сенки от вълните на съня и плахо се опитват да ни помамят с ръка, песен или поне с очи към едно по-друго ежедневие, към един по-различен ден, от този, който живеем. Колко е сладка тази песен на утринните надежди. Не случайно самият Одисей запушил с мек восък ушите на своите приятели и наредил него самия да вържат здраво с въжета за мачтата, за да може да устои на песните на морските нимфи. Ние не умеем да бъдем толкова категорични, както древните герои на човечеството. По тази причина в неясните часове на утрото все още не бързаме да напускаме тихите води на този залив – съня, с надеждата, че все пак ще успеем да чуем тази песен до края и ще разберам веднъж за винаги пътя на своята надежда.

Навярно вече сте разбрали, че утринните надежди всъщност са сенки от нашите сънища. Те значително се различават от дневните ни надежди, които пък са предчувствие за нощта с нейните страхове и грехове.

Утринните надежди са най-крехкото дихание на душите ни, което усещаме като полъх по вътрешната стена на своите клепачи и безутешно дирим после през целия ден. Искаме да го върнем със същото отчаяние на малкото момиченце, което е тръснало нежната главица на глухарчето преди да успее да си пожелае нещо. Нещо съдбовно и важно е кодирано в тези утринни надежди, щом цял живот тихо и скришом хлипаме по тях, изпълнени от подозрението, че живеем чужд живот.

Понякога се дивя и на това колко лекомислено прехвърляме мост от надеждата на утрото към надеждата на всекидневието, ровейки се яростно в хороскопите на още топлите от утробата на печатарската машина вестници. Какво предателство, Господи, към утринните мечти, защото преминали през този лекомислен мост, ние всяка сутрин го изгаряме и оставаме насаме с деня. А добрата същност на окаяната ни душа все се мъчи да ни прощава и всяка сутрин ни изправя пред ефирна молитва и надежда…

Защото знае, печалната ни душа, че когато надеждата на утрото угасне пред нас остава денят пустинята.

Такива работи…