Веселин Стоянов

ОЧИТЕ НА МАХАЛАТА

Най-вероятно е махалата да се е родила още в митичната долина между реките Тигър и Ефрат, наречена от гърците Месопотамия, което ще рече “междуречие”. Не е много ясно кога в приказните азиатски нощи махалата за първи път е отворила жадните си невидими очи на тигър, но е ясно това, че тя последна ще ги затвори. Тези невидими очи, затаили дъх във всичко знаещия мрак, ни следват от раждането до смъртта и оставят невидимите си белези по кожата на душата ни. 

Не за добро е мутирал този инстинкт на лешояд – да следиш, да съдиш ближните си, удобно защитен от анонимната тъмнина или от нищонезначещата формулировка “обществено мнение”. Колко усилия на човечеството потъват в пустословието на махалата, която има душата на прилеп.

Някога, както често се случвало, благородните девици от Средновековието, водени от любовния си инстинкт забременявали без да имат съпруг и тогава, водени от страха пред махалата техните майки им надявали жестоки корсети, за да крият набъбващия в утробата си живот. Като резултат се раждали уроди, които след това продавали на пътуващите циркови артисти. Така махалата е родила Инквизицията. По сетне слуховете са качвали на кладата вещици, поети и лечители, а самата махала, гръд до гръд, буза до буза се е гърчила и стенела в екстаза на вселенския си оргазъм. Защото да убива е висшето удоволствие за махалата. Също като децата, които късат крилете на пеперудата, но без тяхната невинност, махалата обича да измъчва – някога на кладата, днес под гилотината на доносите, които тя сама реди.

Одумвания и сплетни съпътстват живота ни на всяка крачка. Някакъв невидим хор, като в древногръцка трагедия следи дните ни, припява коментари и съвети и обеснява живота ни пред други немигащи зрители, които трябва да са останалата част от махалата. Така махалата обяви Христо Ботев за пияница и пройдоха, Пейо Яворов за убиец на Лора Каравелова, Димчо Дебелянов за скитник, Пеньо Пенев за луд, а Вапцаров за грозен. Разпънала сакатите си мерки махалата иска да бабува при раждането на всеки за да може веднага да го положи в тесния свой калъп за уроди.

Лошото във всичко това е, че ние също сме част от неизтребимата махала. Надявам се не нейната най-лоша част, но истината е тази и ние трябва да си я признаем. Така, тягостно оплетени в нещата, ние се опитваме да живеем без болка, сякаш това е възможно. Мислите ни бягат от тази тема, защото не искаме да признаем, че сводът небесен е един и за палачи и за жертви. Което означава, че едновременно сме палачи и жертви в тази абсурдна пиеса, сред измамността на тези абсурдни декори, където ни дебнат очите на махалата-суфльор.

Трябва да помислим защо живеем така?!

Какво се е случило с нас и  не е ли време да прекосим, подобно на настинарите, горещото огнище на махалата и да отидем на другия бряг, преди самите ни души да са се превърнали във въглени.

Преди години попитах поетът Иван Динков защо книгата му се нарича “Цветя за махалата”, а той ми отвърна, че когато един творец напусне махалата той тръгва към Отечеството си.

Е, добре – приемам тези слова за евангелски!

Сбогом, Махала!